Всяка сутрин през лятото, преди разходката ни с баба в Градската градина в Плевен, ние винаги първо минавахме през магазина на леля. Така и този ден преди шест години…
Докато баба и леля си говореха, обсъждаха покупките, стоката, кога трябва да се зарежда и други подобни неща, на мен ми беше ужасно скучно. Реших да се скрия от тях. И скокнах, зад дънките на закачалките.
В следващия миг баба установи, че липсвам, няма ме в магазина, без дори и да подозира, че си стоя мирно и кротичко, сгушена на два метра от нея. Тук Биби, там Биби, ала мен ме няма… Настана паника. Тръгнаха и двете с леля по съседните магазини и преки… Извикаха полиция. И те започнаха търсенето.
След час и половина баба, разтреперана, пак влезе в магазина да звънне на мама, а аз, скритата в дънките, извиках:
-Бау, бабо!
Бабчето ми щеше да припадне, плачеше и се смееше едновременно- невероятна картинка…Чудеше се какво да ме прави! Нацелува ме хубаво, но ме помоли да обещая, че повече никога няма да правя така…
Автор: БЛАГОВЕСТА- 5 Б
Аз и моето семейство бяхме на почивка в Италия по случай посрещането на Новата година . Намирахме се в северната част, на границата между Франция и Италия . Живеехме в къщичка на два етажа.
Имахме кола под наем и всеки ден ходехме на различно място . Бяхме посетили едно градче със ски писти и ледена пързалка , на която за пръв път се пързалях на истински кънки .
На тридесет и първи декември решихме да отидем до Франция . За да се стигне до Шамони – най – близкия град до Италия френски град , трябваше да се мине през тунел, дълъг дванадесет километра . Той е прокопан в планината - под връх Мон Блан . Имаше малко паркингче преди тунела .Там ни дадоха малко листче с правила за безопасност . Трябваше между колите да има сто и петдесет метра дистанция – тя се измерваше лесно – трябваше между нас и колата отпред да се виждат две сини лампички , монтирани в стената на тунела . Минималната скорост беше петдесет километра в час , а максималната - седемдесет . На всеки шестстотин метра имаше SOS бутони. Тъкмо влязохме в тунела и видяхме две пожарникарски коли в готовност. Мама каза ,че това са важни мерки , защото преди време в такъв тунел е станал пожар и са пострадали много хора .Някъде по средата на тунела светна червен светофар и пред нас падна една бариера . Имаше светлинно табло, на което на три езика пишеше „опасност”.До него имаше табела, на която ни съветваха да слушаме радио- с описани език честота. Когато включихме радиото, разбрахме ,че то е само за тунела и по него се чуват съобщения със съвети за безопасност. С вой се включиха и вентилатори , монтирани в тавана на тунела, за които не знаехме каква функция имат.Няколко минути изминаха в неизвестност и в очакване на нашата съдба. Колите от насрещното движение също бяха спрени. В един момент червеният светофар угасна, а бариерата се вдигна и татко подкара отново колата . Тогава ни настигна и изпревари линейка с включени сигнални светлини . В едно от местата за аварийно спиране видяхме кола с възрастни хора в нея , а линейката беше при тях.Ние си обяснихме целия случай с това , че на възрстните хора им е прилошало и са извикали помощ, а администрацията на тунела е задействала рутинна процедура .
Когато излязохме от тунела, бяхме вече във Франция . Каква радост изпитахме , когато видяхме отново слънцето и светлината .
Това е моята интересна и малко страшна случка.
Автор: ВЕСЕЛА- 5 А
На всеки му се е случвало някаква интересна случка.
Едната ми баба живее в Шумен, но вече седи повече на село заедно с дядо. Там гледат кокошки и други животни. Баба още от малка съм свикнала да я наричам маминка, защото е майка на мама.
Веднъж аз и моето семейство решихме и отидохме на разходка из забележителностите по нашия край. Посетихме Плиска, Мадарския конник и Преслав, а след това отидохме на село при маминка и дядо.
Там ядохме от гозбите на маминка. Докато обядвахме, мама каза, че току- що е видяла как мишка препуска по земята – от мазето към печката. Всички бяхме изненадани, но все пак на всеки му е известно, че не може в селска къща да няма мишки. Затова аз и брат ми отидохме в стаята с мишката, за да я видим. На нас ни беше любопитно, защото в града не бяхме виждали. Ние си седяхме спокойно, но по едно време видяхме как мишката бяга зад печката.
- Аааа! – извикахме двамата и се върнахме на бегом в другата стая при мама и татко. Брат ми бе най-гръмогласен. Някак много се уплашихме!
След тези викове /досега никой не беше сигурен, че наистина има мишка/ всички разбраха, че това, което е видяла мама, е истина. Тогава всички отидохме в другата стая. Мама взе метлата. По едно време мишката излезе и я видяхме. Бе много малка, но страшна, сивочерна с дълга опашка.Тя бе наистина много бърза и скачаше много високо. Аз и брат ми се развикахме високо и така уплашихме мишката, че тя се върна зад печката още по-уплашена. Досега не знаех, че мишките подскачат така. Даже аз започнах да подскачам високо и да се смея, макар че се страхувах.
- Ааааа! Уууу! – поредни писъци и уплашена мишка, но ... това беше за този ден. Повече не видяхме тази мишка, явно защото беше толкова изплашена, че вече не можеше да излезе. Точно така се чувствахме аз и брат ми.
Накрая се прибрахме във Варна. След няколко дни маминка се обади и каза, че мишката е избягала на двора. Това беше добър край и за нас, и за нея. Вече мишката я нямаше в къщата /добрата новина за нас/, а за нея не завърши фатално /нейната добра новина/.
Този ден се случиха няколко интересни неща: видях забележителностите, видях мишка за първи път във всекидневието и вече имам малък страх от мишки.
Автор: Калина Добромирова Анастасова
V”Б” клас, VIII СОУПЧЕ „Ал. С. Пушкин”, гр. Варна